„Какво стои зад симптома? Понякога физическото усещане, тревожността, паническата атака или трудността във връзките ни отвеждат към по-дълбоки вътрешни преживявания.“
Случай от практиката 4 :" Когато човек срещне душата си"
Клиентката е жена на 60+ години с изключително тежък и труден житейски път. Още в детството си е преживяла насилие и малтретиране. Детството ѝ е било изпълнено с много болка, страх и преживявания, които оставят дълбоки следи.
По-късно, вече като пораснала жена, създава семейство и има две малки деца. Но и семейният ѝ живот не ѝ носи спокойствие. Отношенията със съпруга ѝ са тежки и проблемни, има изневери и други трудности. В крайна сметка двамата се разделят и тя остава сама с децата си и ги отглежда. С времето децата порастват и създават свои семейства. Но и там животът не се оказва лек. Отново се появяват трудни отношения, проблеми и страдание.
И така жената сякаш през целия си живот остава в една и съща позиция, преживяла собствената си болка, а след това започнала да страда и заради болката на децата си.
Тя живее с огромен товар, първо заради всичко, което самата тя е преживяла, след това заради съдбата на собствените си деца.
В една такава ситуация при мен изникна въпрос, дали можем да оправим всичко това?
Отговорът е честен: Не. Не и в една сесия. Ще имаме много и дълга работа.
Всъщност при толкова много натрупани травматични преживявания биха били необходими години, за да се проследят и преработят всички отделни сцени, пластове и преживявания. Последвах своята интуиция и усещане, да не залитаме в този момент да се опитваме да поправим целия живот, а да направим нещо различно.
Реших да направим сесия, която не е насочена към конкретна травма. А, към среща с душата. Да намерим ресурс и сила с която да се свърже, нещо което да и даде смирение, покой и вътрешно разбиране, за да не вземат връх болката и страданието.
Поканих клиентката да се свърже с нея и да погледне целия си житейски път отстрани - сякаш гледа живота си отгоре, като на лента. Да види целия този път. Детството. Насилието. Страданието. Семейството. Раздялата. Самотата. Грижата за децата. И след това трудностите, които децата ѝ преживяват в своите семейства. Всичко онова, което е носила през годините. След това я поканих да застане пред своята душа.
И я попитах:„Какво изпитва душата ти, когато гледа всичко това, което си преживяла?“
Отговорът беше неочакван. Жената започна да хлипа и да плаче. Но през сълзите каза: „Тя е много щастлива, тя е толкова радостна, толкова е щастлива.“
И тогава се случи един много силен вътрешен сблъсък. От едната страна - душата, която гледа целия този път и го преживява по съвсем различен начин. А, от другата - жената, която стои в човешкото си тяло и казва: „Не. Аз не съм искала това. Аз не исках да преживея това. Не исках този път. Не исках това страдание.“ И след това: „Никой не ме е питал, аз не исках този живот, аз не съм го искала.“
Това беше един от най-трудните моменти в сесията. Защото в този момент се изправиха една срещу друга две различни перспективи.
Перспективата на човека, който преживява живота отвътре - с тялото си, със страха си, с болката си, със загубите си. И перспективата на душата, която вижда този живот от много по-широка гледна точка.
Това е тежкият сблъсък между човешкото преживяване и идеята за избора на душата и уроците, през които тя преминава.
Дали, ако кажем на един човек: „Това е било изборът на душата ти“, това ще направи болката му по-малко истинска.
Няма да се случи. Това не заличава насилието, не отменя страданието. Не означава, че човекът трябва просто да приеме всичко и да каже: „Всичко е било прекрасно.“ Не. Ние сме хора и като хора ни боли.
Когато душата знае смисъла на всички преживявания, а човекът още носи болката идва един от най-трудните въпроси в подобна работа: Как човек да погледне към по-голямата перспектива, без да отрече собствената си болка?
Възможността, която видях в тази сесия, беше не да убеждаваме жената, че трябва да хареса живота си. А, да ѝ дадем възможност да види и другата перспектива. Да види своята душа. Да види силата, с която е преминала през всичко. Да види, че въпреки всичко тя е тук и ако успее да се свърже с тази сила, да вземе от нея ресурс, за да може да продължи живота си през : „Аз преминах през това. И все още съм тук.“
Може би именно това е една от най-трудните форми на помиряване със собствения живот и съдба. Не да оправдаем случилото се и да го наречем добро. А, да спрем да воюваме с факта, че то е било част от нашия път.
Успя ли?
Не знам. И не бих казала, че една такава среща може да даде категоричен отговор. Може би болката беше прекалено голяма. Може би в този момент тя все още не можеше да се хване за силата на своята душа. Може би беше необходимо още време.
Но, за мен тази сесия беше изключително ценна.
Защото беше среща на човека със самия него, с неговата история и неговата болка. И с онази по-дълбока и свещена част от него, която може би вижда живота от друга перспектива.
Аз не можех да променя нейното минало, не можех да изтрия преживяното, не можех да направя така, че този живот да не е бил такъв. Можех само да бъда до нея, да я подкрепя и да ѝ помогна да погледне от друга гледна точка. Да ѝ дам пространство, в което за момент да срещне собствената си душа.
Терапията не е винаги да поправим живота, а да помогнем на човека да намери силата, с която да го погледне и да продължи.
Случай от практиката 5 : "Мъглата в настоящето, която води към съдбата на предците"
Клиентката е жена на 48 години. Темата на сесията са партньорските отношения.
Жената е в интимна връзка с мъж, с когото периодично се събират и разделят. Отношенията носят много силен емоционален дисбаланс, несигурност и напрежение. Докато разговаряме за подробностите около тази връзка, клиентката споделя много специфична фраза: „Когато се видя с този мъж, започвам да виждам замъглено. Все едно съм в мъгла.“
Това усещане се оказва много важно, конкретно и повтарящо се.
Започваме сесията, като я моля да извика последния спомен, в който е преживяла това състояние - срещата с мъжа, при която отново е усетила замъгляването и мъглата около себе си. Тъй като само няколко дни по-рано е имала случайна среща с него, споменът излиза веднага. Започваме да проследяваме усещането.
Елица:Къде в тялото си усещаш тази мъгла и това замъглено виждане?
Клиентката усеща тежест в гърдите. Продължаваме да работим с усещането, да го опише, да му даде форма, цвят, плътност, характеристики. Тези стъпки не са самоцелни, те ни помагат да уловим енергията на телесното усещане и постепенно да стигнем до това, което стои под него. До основното чувство. Елица:Какво е чувството под всичко това? Клиент: Мъка.
Мъката, която ни води назад и следващата стъпка е да потърсим по-ранен момент.
Елица:Нека се появи по-ранен спомен или преживяване, когато тази мъка отново е била в гърдите ти.
И тогава клиентката директно се пренася назад по родовата линия. Клиент:Сред природата съм. Вървя по някаква поляна. Елица:Сама ли си? Огледай се. Има ли някой наоколо? Клиент: Да. Има някаква жена пред мен. Елица: Приближи се до нея. Представи ѝ се. Попитай я как се чувства. Клиент: Много е тъжна. Чувства се изоставена от любимия си. Много е сама.
Тук вече започва да се разкрива един много по-стар сюжет: изоставена жена, която чака своя любим и остава сама. Продължаваме.
(В реалният си живот клиентката също преживява изоставяне и усещане за дълбока самота, общият нюанс с жената по родова линия)
Елица:Попитай я от какво има нужда. Клиент:Иска да има свой дом. Домът, който липсва.
Тук вместо да оставаме само в болката на тази жена, създаваме възможност тя да получи онова, от което има нужда.
Елица: Добре. Създайте го този дом. Имате всички ресурси в този момент. Можете да създадете всичко така, както тази жена го иска. Можете двете да го построите. Можете да имате работници. Да направите градина. Просто се води от нейното желание. Постепенно желаният дом се създава. Домът е готов. След това проверяваме какво се случва с жената.
Елица: Попитай я сега дали се чувства спокойна. Дали вече е добре. Има ли още нещо, което можеш да направиш за нея?
И тогава идва следващият важен момент. Клиент:Казва, че иска да остана да живея заедно с нея.
Тук е важно да не оставим процеса да се развие в посока, която би превърнала клиентката в продължител на чуждата съдба. Защото жената, която стои пред нея, се оказва нейна прабаба. Ако клиентката остане с нея, символично тя отново би избрала да живее чуждия живот, вместо своя.
Затова я поканих да клекне пред нея и да ѝ каже: „Уважавам и почитам съдбата ти, бабо. Разбирам колко те боли. От любов към теб го взех и само така можех да бъда свързана с теб. Но от сегашната си възраст разбирам, че това не е мое. Мислех, че само така ще бъда свързана с теб. Моля те, благослови ме да вървя по своя път, дори той да е различен от твоя. Винаги ще те нося в сърцето си. В твоя чест ще живея и ще направя нещо добро от живота си.“
След това идва един много важен момент. Елица:Баба ти може ли да сложи ръка на главата ти и да те благослови? Клиент:Да. Може. Прави го. Елица:Добре. Какво се случва сега? Клиент:Сега тя е усмихната и спокойна. Влиза в къщата и ми махва с ръка.
И тогава идва моментът на връщането. Елица:Добре. Можеш ли да си тръгнеш по пътя обратно към своя си живот и своята съдба? Клиент:Да. Мога. Правя го.
Сесията завършва!!
Какво се промени?
Около месец по-късно клиентката идва отново и споделя нещо много конкретно:
Замъгляването на очите и усещането, че е в мъгла, вече го няма когато се вижда с този мъж. Това не означава непременно, че самата партньорска ситуация е получила готово решение и всичко между тях е отработено. Но, онова специфично телесно преживяване, с което тя беше дошла - мъглата, замъгленото виждане, тежестта в гърдите и най-вече родовата лоялност да преживявам изоставяне и самота, вече не е активна по същия начин.
И именно това е ценното в този случай.
Първоначалната заявка беше: „Какво се случва с мен в отношенията с този мъж?“
Но, тялото показа нещо друго, мъглата ни заведе до мъката, мъката пък ни отведе до изоставената жена. А, изоставената жена се оказа част от родовата история.
И в края на процеса не беше необходимо клиентката да отхвърли тази жена. Напротив. Тя я видя, чу я, почете съдбата ѝ. И след това получи нейното благословение, за да продължи по своя собствен път. Лоялността към рода не е да повторим съдбата му, а с почит и любов да я прекъснем и да живеем живота, който е наш.
Случай от практиката 6 : „Не се справям“ - страхът, който не е мой
Клиентката е жена на 50 години със силна тревожност и паник атаки.
В работата започнахме да проследяваме назад във времето първите моменти, в които се е появявало това състояние. Кога за първи път е преживяла паническа атака, какво се е случвало в живота ѝ тогава и какво стои под самия страх. Постепенно стигнахме до един от първите ярки епизоди, когато клиентката е около 22-23-годишна.
Тя пътува с влак към дома си. Изведнъж получава силна паническа атака. Появява се огромен ужас, усещане, че не може да си поеме въздух, че ще се задуши и че може да умре.В паниката си решава да слезе от влака на една от гарите.
Слиза и влиза в малката служебна кабинка на гарата, където човекът, който работи там, веднага започва да и съдейства - дава ѝ вода, успокоява я и се опитва да ѝ помогне.
Когато започнахме да преработваме този спомен, под самата паника постепенно идваха фразите: „Провалям се. Не се справям. Не мога да се справя.“
Но, това не беше ново усещане за клиентката, то се беше появявало многократно и в предишната работа в сесиите с нея.
Въпреки че в настоящия си живот тя е успешна жена, има добра работа, добра професионална позиция и реални способности да се справя с живота си, вътре в нея постоянно живее едно противоречиво усещане: „Не мога да се справя.“
Продължихме да разглеждаме детайлите от случката във влака, като вече не само през очите на изплашеното момиче, което преживява паническа атака, а от позицията на възрастната жена, която може да види цялата картина. И тогава започна да се появява нещо много интересно и една съвсем друга перспектива на случилото се.
В момента, в който тя изпада в ужас, влакът спира точно на тази гара. Тя слиза. Попада точно в кабинката на човек, който може да ѝ помогне. Той започва да се грижи за нея. Дава ѝ вода. И тогава тя забелязва нещо на пръв поглед съвсем случайно - календар на фирмата, в която работи съпругът ѝ. На календара има телефонен номер. Тя казва на човека номера, той се обажда на съпруга ѝ. Съпругът ѝ идва, взима я с колата и я прибира.
И постепенно започна да се променя гледната точка към цялото преживяване.
В онзи момент тя е била убедена: „Аз съм сама, безпомощна съм, няма кой да ми помогне и Не мога да се справя.“
Но когато погледна случката отстрани, видя нещо друго. В най-трудния момент тя е била пазена. Помощта е дошла. Някой се е погрижил за нея. Пътят към съпруга ѝ сякаш се е отворил точно когато е имала нужда от него.
И това ни даде възможност да продължим още по-назад да търсим откъде идва „Не се справям“?
Продължихме да проследяваме усещането в следваща сесия. И стигнахме до много по-ранен момент. До времето, когато клиентката все още е в утробата на майка си. Там се появи сцената, в която майката съобщава на съпруга си, че е бременна. Семейството в този момент е във финансово затруднение. Това е второ дете и първата реакция на бащата не е радост и спокойствие. Първата му реакция е била страх, ужас и притеснение(страх, ужас, притеснение-същите усещания и преживявания като на паник атаките): „Как ще се справя? Не мога да се справя.Как ще издържам семейството с още едно дете?“
Това беше ключовият момент в сесията, защото се появи възможност да погледнем по различен начин на онова постоянно усещане: „Не се справям.“
Защото това не е било нейно и тя го е поела още преди да има собствен опит, собствен живот и собствена способност да оценява света. Като неродено бебе тя е била в полето на преживяването на баща си. И това, което е било страх за него, се е превърнало в преживяване, което тя носи в себе си:
„Не мога да се справя.“
„Това е на татко. Не е мое.“
В процеса преработихме този момент. Важно беше бебето да разбере, че това не е негов страх. Че тревогата на бащата е била неговата тревога. Че финансовото затруднение е било реалност на родителите. Че отговорността да издържа семейството не е принадлежала на едно неродено дете. И че то няма нужда да носи този страх през целия си живот. Така преминахме на: „Това е на татко. Не е мое. Татко се е страхувал, че няма да се справи, но това не означава, че и аз не мога да се справя. Аз имам свой живот, свои способности и свои ресурси.“
И така постепенно се върнахме към настоящето.
Това беше един от онези случаи, в които първоначалната заявка изглеждаше свързана с паническите атаки. Но когато проследихме паниката по-дълбоко, стигнахме до едно повтарящо се вътрешно преживяване: „Не се справям.“
След това се оказа, че дори това усещане има своя по-дълбок произход. То води към страха на бащата от един много конкретен момент от живота на семейството - момента, в който той разбира, че ще има второ дете и се пита как ще успее да издържа семейството си.
Така една детска, дори пренатална тревога може да бъде преживявана години по-късно като собствена истина: „Не мога да се справя.“
А всъщност тази жена вече е доказала многократно, че може. Тя има работа, има професионални способности, живот, който управлява. Има ресурси, но вътрешното усещане е останало: „Не се справям.“
В тази сесия започнахме да разделяме двете неща: чуждия страх и собствената способност.
Страхът на бащата може да бъде върнат там, откъдето е дошъл и на мястото му постепенно да остане нещо ново:„Това не е мое и аз мога. Аз съм способна да се справя.“
Сесията завършва!!
И може би най-важното, което остана от нея, беше разбирането, че понякога зад паниката не стои само страхът от това, което ни се случва в настоящия момент, а често паниката натиска много по-стар вътрешен бутон. И когато стигнем до него, можем да разберем, че не всяко чувство, което живее в нас, непременно е започнало от нас и не е наше.
Истории от реалната терапевтична практика, в които зад тревожността, страховете, отношенията и телесните преживявания се разкриват по-дълбоки емоционални и житейски теми. Споделени с променени лични детайли, с уважение към поверителността на клиентите.
Споделям тези истории с надеждата да бъдат полезни, да дадат друга гледна точка, да събудят разбиране и осъзнатост за това, което понякога стои зад нашите преживявания.
Може би в някоя от тези истории ще разпознаете част от себе си или ще откриете въпрос, който досега не сте си задавали.
Ако докато четете тези истории разпознаете нещо от себе си, от своите преживявания или от въпрос, който отдавна носите, може би това е покана да погледнете малко по-дълбоко.
Не е необходимо да имате готов отговор или ясно формулиран проблем. Понякога е достатъчно просто да усетите, че искате да разберете какво се случва вътре във вас.
Ако усещате, че имате нужда от подкрепа в този процес, можете да се свържете с мен. Ще Ви помогна да изследваме това, което преживявате, с внимание, уважение и пространство за Вашия собствен път.
