Случай от практиката 4 " Когато човек срещне душата си"
Клиентката е жена на 60+ години с изключително тежък и труден житейски път. Още в детството си е преживяла насилие и малтретиране. Детството ѝ е било изпълнено с много болка, страх и преживявания, които оставят дълбоки следи.
По-късно, вече като пораснала жена, създава семейство и има две малки деца. Но и семейният ѝ живот не ѝ носи спокойствие. Отношенията със съпруга ѝ са тежки и проблемни, има изневери и други трудности. В крайна сметка двамата се разделят и тя остава сама с децата си и ги отглежда. С времето децата порастват и създават свои семейства. Но и там животът не се оказва лек. Отново се появяват трудни отношения, проблеми и страдание.
И така жената сякаш през целия си живот остава в една и съща позиция, преживяла собствената си болка, а след това започнала да страда и заради болката на децата си.
Тя живее с огромен товар, първо заради всичко, което самата тя е преживяла, след това заради съдбата на собствените си деца.
В една такава ситуация при мен изникна въпрос, дали можем да оправим всичко това?
Отговорът е честен: Не. Не и в една сесия. Ще имаме много и дълга работа.
Всъщност при толкова много натрупани травматични преживявания биха били необходими години, за да се проследят и преработят всички отделни сцени, пластове и преживявания. Последвах своята интуиция и усещане, да не залитаме в този момент да се опитваме да поправим целия живот, а да направим нещо различно.
Реших да направим сесия, която не е насочена към конкретна травма. А, към среща с душата. Да намерим ресурс и сила с която да се свърже, нещо което да и даде смирение, покой и вътрешно разбиране, за да не вземат връх болката и страданието.
Поканих клиентката да се свърже с нея и да погледне целия си житейски път отстрани - сякаш гледа живота си отгоре, като на лента. Да види целия този път. Детството. Насилието. Страданието. Семейството. Раздялата. Самотата. Грижата за децата. И след това трудностите, които децата ѝ преживяват в своите семейства. Всичко онова, което е носила през годините. След това я поканих да застане пред своята душа.
И я попитах:„Какво изпитва душата ти, когато гледа всичко това, което си преживяла?“
Отговорът беше неочакван. Жената започна да хлипа и да плаче. Но през сълзите каза: „Тя е много щастлива, тя е толкова радостна, толкова е щастлива.“
И тогава се случи един много силен вътрешен сблъсък. От едната страна - душата, която гледа целия този път и го преживява по съвсем различен начин. А, от другата - жената, която стои в човешкото си тяло и казва: „Не. Аз не съм искала това. Аз не исках да преживея това. Не исках този път. Не исках това страдание.“ И след това: „Никой не ме е питал, аз не исках този живот, аз не съм го искала.“
Това беше един от най-трудните моменти в сесията. Защото в този момент се изправиха една срещу друга две различни перспективи.
Перспективата на човека, който преживява живота отвътре - с тялото си, със страха си, с болката си, със загубите си. И перспективата на душата, която вижда този живот от много по-широка гледна точка.
Това е тежкият сблъсък между човешкото преживяване и идеята за избора на душата и уроците, през които тя преминава.
Дали, ако кажем на един човек: „Това е било изборът на душата ти“, това ще направи болката му по-малко истинска.
Няма да се случи. Това не заличава насилието, не отменя страданието. Не означава, че човекът трябва просто да приеме всичко и да каже: „Всичко е било прекрасно.“ Не. Ние сме хора и като хора ни боли.
Когато душата знае смисъла на всички преживявания, а човекът още носи болката идва един от най-трудните въпроси в подобна работа: Как човек да погледне към по-голямата перспектива, без да отрече собствената си болка?
Възможността, която видях в тази сесия, беше не да убеждаваме жената, че трябва да хареса живота си. А, да ѝ дадем възможност да види и другата перспектива. Да види своята душа. Да види силата, с която е преминала през всичко. Да види, че въпреки всичко тя е тук и ако успее да се свърже с тази сила, да вземе от нея ресурс, за да може да продължи живота си през : „Аз преминах през това. И все още съм тук.“
Може би именно това е една от най-трудните форми на помиряване със собствения живот и съдба. Не да оправдаем случилото се и да го наречем добро. А, да спрем да воюваме с факта, че то е било част от нашия път.
Успя ли?
Не знам. И не бих казала, че една такава среща може да даде категоричен отговор. Може би болката беше прекалено голяма. Може би в този момент тя все още не можеше да се хване за силата на своята душа. Може би беше необходимо още време.
Но, за мен тази сесия беше изключително ценна.
Защото беше среща на човека със самия него, с неговата история и неговата болка. И с онази по-дълбока и свещена част от него, която може би вижда живота от друга перспектива.
Аз не можех да променя нейното минало, не можех да изтрия преживяното, не можех да направя така, че този живот да не е бил такъв. Можех само да бъда до нея, да я подкрепя и да ѝ помогна да погледне от друга гледна точка. Да ѝ дам пространство, в което за момент да срещне собствената си душа.
Понякога терапията не е да поправим живота, а да помогнем на човека да намери силата, с която да го погледне и да продължи.
